Агенция за социално подпомаганеМинистерство на труда и социалната политика
В поредицата "Лицата на приемната грижа" приемни родители разказват от първо лице и със свои думи своя опит.
Станка Пенева, с. Тръстиково
„Казвам се Станка Пенева и съм утвърден приемен родител от 5 години. Накратко нашата предистория за това е далеч в годините, когато децата ни бяха още малки и ние им се радвахме. Двамата със съпруга ми се чудехме какво ще правим, когато пораснат. Обожаваме децата и не можехме да си представим живота си без детски смях и чистата детска обич. Тогава пророчески съпругът ми каза, че когато нашите деца пораснат, ще си вземем някое детенце, което има нужда от нашата грижа, внимание и любов. „Ще си го гледаме, поне едно да направим щастливо“ – това казваше съпругът ми.
По-късно, още много преди да станем приемни родители приютихме в жилището си един 18-годишен младеж, излязъл от Дом за сираци, както ги наричаха преди много време. Той е работил през лятото на надник в съседното село и през есента, когато няма вече работа за него, няма къде да остане и как да живее. При нас живя 2 години. Сега има свое семейство с 2 деца, работи и се грижи за тях. След него отглеждахме у дома и едно 14-годишно момче, което не искаше да се прибира, защото баща му малтретирал него и майка му. Изгонил всички от къщата им. Той също живя с нас около 2 години. Започнах да проучвам и така разбрах, че има възможност законно да помагаме на такива деца. Нашите биологични деца и внуци вече бяха пораснали. Научихме за приемната грижа. Подготвихме документи, минахме обучение и ни утвърдиха като приемни родители. Всичко това се случи осъзнато и целенасочено.
Приемната грижа не е просто формална роля или временен ангажимент. Тя е път, понякога предизвикателен, често изпълнен с емоции, но винаги е смислен.
Вярваме, че всяко дете заслужава дом, в който е прието, защитено и обичано. Именно тази мисъл ни подтикна да направим крачка към приемната грижа.
Първоначално чувахме от близки, познати и приятели въпроси, на които нямахме отговори, а те бяха важни за това, което ни предстоеше. „Ами, ако се привържете?“, „Ами, ако е твърде трудно?“ Истината е, че се привързвахме, че понякога е трудно. Но мога смело да кажа, че всяко дете, което посрещахме в нашия дом ни даде много повече, отколкото сме очаквали. В интерес на истината двамата със съпруга ми си мислехме, че само ще даваме грижа, сигурност, обич, спокойствие и ще покажем на тези изстрадали деца, че живота е хубав и те заслужават да имат щастливо и безгрижно детство. А те, милите душички, ни дадоха толкова много, което само детската чиста обич може да даде. Напълниха дните ни с емоции и смях, признателност и обожание. Дадоха ни всичко, което имат и сме им изключително признателни.
И знаете ли, с всяко дете нашето семейство се увеличаваше. Увеличаваше се не с едно дете, а с цялото семейство на това дете. За това тези деца никога не си тръгват от нас, защото само ги изпращаме в техните постоянни семейства и ние се сдобиваме с роднини зад океана или в другия край на България!
Всяко дете, което е прекрачило прага на нашия дом е оставило следа. И ние сме благодарни за това, за възможността да бъдем част от неговия живот, дори за кратко. Ако някога сте се замисляли дали да отворите сърцето си, дома си за дете в нужда, не чакайте подходящия момент. Той рядко идва сам. Но ако в душата Ви има място за още една усмивка, за още една прегръдка, за още една история, значи сте готови. Приемната грижа не е лесен път, но е път, който си струва. Не защото винаги е спокоен, а защото води към нещо истинско, към човешко докосване, към втори шанс, към надежда.
Ние сме приемно семейство, което избра да вярва в децата. И ако поне едно дете е почувствало любов, сигурност и надежда благодарение на нас, тогава всичко си е струвало! Светът се променя с едно, по едно дете, с едно, по едно семейство!“
