Нела и Севдалин, които дават любов, време и личен пример

В поредицата "Лицата на приемната грижа" приемни родители разказват от първо лице и със свои думи своя опит.

Нела и Севдалин Костадинови, гр. Нови пазар

„Приемен родител – първо призвание, след  това  професия“.

С моят съпруг станахме професионално приемно семейство през 2012 год. и приехме първото дете през 2013 година. До ден днешен си спомням мигът в който докоснах ръчичката на едно четиригодишно дете, с много искрени очички. Много се вълнувах от тази среща и малко преди това репетирах, как да го посрещна, какво да му кажа. Първата ми задача беше, аз и членовете на моето семейство да създадем усещането у детето, че е добре прието. Така беше не само с първото прието дете, но и с всички деца, които са били в нашето семейство.

В момента отглеждам две момчета в тийнейджърска възраст и успешно работим за тяхното физическо и емоционално израстване. Едното момченце беше настанено от четири годишна възраст, на осем годишна възраст беше върнато в биологичното семейство. Тогава се наложи да се справяме аз и моят съпруг със собствените ни чувства. Подготовката на детето също беше предизвикателство за нас, но се справихме като му обяснявахме по позитивен начин необходимостта от връщането му при биологичните родители. През 2024 г. поради ред обстоятелства се наложи извеждането му от биологичната среда и тогава отново беше настанено при нас. Второто момченце е при нас от девет години. Когато дойдоха в домът ми, освен топлото посрещане, аз им осигурих лично пространство, където да се чувстват добре и на сигурно място. Тяхното пространство периодично се обновяваше, като се съобразявах  с техните нужди и желания. Всеки от нас трябва да знае, че за да се адаптират децата в новата обстановка и начина на ежедневие им трябва време,  ние им го дадохме. Много внимателно поставихме правила и изисквания в семейството, които да се следват от всички. За да има положителни резултати се стараехме да им даваме и личен пример. Във времето не веднъж сме разпознавали психологични особености в поведението им, като неспокоен сън, тревожност и липса на самочувствие. С непрекъснатото общуване създавахме усещането, че са слушани, като постепенно се изгради и доверие между нас. Така ги насърчавахме да изразяват и споделят чувствата си. Помогнахме им да разберат, че нямат вина за това, което им се е случило. Насърчавахме ги да не прекъсват връзката с биологичното си семейство и ги подготвяхме за евентуална среща с тях. Към този момент се справяме добре в грижата за двете момчета по пътя за преминаване от детство към юношество или така наречения пубертет. Стараем се да им помагаме да подобряват социалните си умения, да се радват на всеки свой успех, макар и малък. Да откриват и следват собствените си интереси.

За преодоляването на тези и други проблеми е ключова помощта  на социалните служби и учителите.“