Ралица, която „лекува“ с постоянство, обич и грижа

В поредицата "Лицата на приемната грижа" приемни родители разказват от първо лице и със свои думи своя опит.

Ралица Михнева-Косекова, гр. Добрич

„Идеята да стана приемен родител в моя случай не се зароди спонтанно. Аз бях вдъхновена, мотивирана  и „заразена“ от примера на моите родители, които са приемно семейство от 2015 година. Имах време да се запозная отблизо и да узрея за това решение. Направих своята самооценка, зададох си най-важните  въпроси:  „Мога ли да понеса емоционално трудностите?“,  „Имам ли търпението и разбирането?“,  „Мога ли да приема дете с травми, емоционални затруднения или различно поведение?“, „Ще мога ли да обичам дете, което не е мое биологично?“,  „Мога ли да се справя с раздялата, ако детето бъде осиновено или върнато при биологичното си семейство?“.

И тогава реших, че съм готова.

През януари 2023 официално бях одобрена и станах приемен родител. Месец по-късно у дома беше настанено и първото дете - бебе на 10 дни. С думи ми е трудно да опиша емоциите си. Това е като да станеш родител за пръв път. Дори да не си биологичен родител, усещането при посрещане на бебе е дълбоко емоционално – миризмата му, топлината му, нуждата му от теб. Хиляди чувства и въпроси изпълниха душата и съзнанието ми. Изпитах силен подтик да създам безопасен, спокоен и топъл свят за това малко човече. Не знаех дали ще остане седмици, месеци, година? Но вече знаех – в моето сърце ще остане завинаги. И да, ще боли, когато дойде денят да си тръгне.

Аз бях там за него и исках да му дам най-доброто, на което съм способна. Десет месеца по-късно дойде и раздялата. Най-голямата болка. Най-трудното, най-непреодолимото. Не може да обичаш временно и умерено. Обичаш го безусловно и завинаги!

През 2024 година, месец след раздялата с първото дете, отново отворих дома и сърцето си за две братчета на 3 и 4 години. Мислех, че ще бъде по-лесно. Че вече знам как се случва, че сърцето ми има „имунитет“. НЕ! Нищо не е по-лесно, когато  срещу теб застанат две малки деца, които не те познават и не искат да те познават. Гледаха ме с разплакани очи, дълбоки, тъжни и тревожнии. Осъзнавах, че те имат спомени, страхове и липси. И си дадох сметка, че ще бъде трудно, ще бъде голямо предизвикателство.

Но ние, приемните родители, не сме просто временни майки и татковци. Ние сме мостове. През бурята. През страха. През самотата. И понякога... мостовете остават завинаги в сърцето на онзи, който е минал по тях.

Да станеш приемен родител е голяма стъпка – нещо, което изисква много сърце, разбиране и ангажираност. Има хора, които работят с цифри, с машини, с документи, а ние сме тези, които работим със страховете на децата, със сълзите, с тишината, с гнева, с нощите без сън. Ние  не „възпитаваме“ по учебник, ние „лекуваме“ с постоянство, обич и грижа.

Да бъда приемен родител не е просто работа. Не е задача. Това е избор. Всеки ден. С цялото ми  сърце.“