Галя от Момчиловци – за „перфектните“ родители и детския шепот

В поредицата "Лицата на приемната грижа" приемни родители разказват от първо лице и със свои думи своя опит.

Галя Маринова – Паскалева, с. Момчиловци, общ. Смолян

„Приемната грижа не е за всеки. Но може би е точно за теб."

Преди 15 години взехме решение, което промени живота на семейството ни завинаги. Решихме да станем приемни родители.

Тогава не знаех точно в какво се впускам. Знаех само едно – че някъде там има дете, което има нужда от дом. От някого, който да го посрещне с отворени обятия. От малко сигурност. От малко обич.

През всичките тези години през нашия дом минаха 12 деца - 12 различни съдби. Някои останаха с нас по-дълго, други за кратко. Имаше случаи на силна привързаност, имаше и моменти, в които се чудех дали се справям. Но едно беше сигурно – никое дете не си тръгна оттук такова, каквото дойде. И никое не напусна сърцето ми.

Приемната грижа е нещо много повече от просто „грижа“. Това е шанс – шанс за едно дете да бъде отново дете. Да не носи тежест, която не му принадлежи. Да спи спокойно. Да се научи да се доверява. Да знае, че дори светът да се е обърнал срещу него, има поне един човек, който е до него.

Не мога да ви разкажа всяка история. Но мога да ви кажа какво вижда човек, когато едно дете, което месеци наред не казва и дума, една вечер прошепне: „Мамо, обичам те“. Или когато го заведеш за първи път на море и то те попита дали винаги водиш своите деца там. А ти знаеш, че въпросът му не е за морето, а за това дали то също е твое дете. Дори и временно.

Да, трудно е. Много трудно. Трудно е да посрещнеш едно дете, което идва с тежка емоционална раница. Трудно е да му покажеш, че може да ти се довери. Трудно е да го пуснеш, когато дойде време да си тръгне. Особено когато си вложил толкова много любов, грижа, внимание, безсънни нощи, търпение.

Но знаете ли кое е по-трудно? Да знаеш, че си могъл да помогнеш и да не си го направил.

С някои от децата и семействата им все още поддържаме връзка. Пишат ми, обаждат се, изпращат снимки, питат как съм. Те вече имат свои семейства – чрез осиновяване или са се върнали при родителите си. Но помнят. И знаят, че в онзи най-труден период от живота им не са били сами.

В България стотици деца все още чакат своя приемен родител. Не чакат перфектен човек. Чакат някой, който просто да бъде там. Да ги чуе. Да ги разбере. Да ги подкрепи. Понякога дори само да им сготви топла супа и да ги попита как е минал денят им.

Много хора ме питат: „А ти не се ли привързваш? Как издържаш да се разделяш с тях?“

Привързвам се. Много. И да, всяка раздяла боли. Но не защото губя, а защото пускам едно дете по пътя му - с любов, с надежда и с вяра, че съм му помогнала да направи първата крачка.

Ако се чудиш дали можеш да бъдеш приемен родител – вероятно вече носиш нещо в сърцето си, което те води в тази посока. Не е нужно да си герой. Не е нужно да си съвършен. Нужно е само да си човек с голямо сърце.

Приемната грижа променя животи. Най-вече – на децата. Но и на нас, приемните родители. Защото когато дадеш дом, откриваш нов смисъл в своя собствен живот.

Ако си готов да промениш нечие бъдеще – приеми дете. Понякога една прегръдка е достатъчна, за да върне вярата в доброто.“