Ана и отпечатъците в сърцето

В поредицата "Лицата на приемната грижа" приемни родители разказват от първо лице и със свои думи своя опит.

 Ана Живкова, гр. Видин

 „Днес всички сме наясно с противоречивите мнения в обществото, касаещи предоставянето на приемната грижа в България. Ще се опитам да избегна тривиалността по темата. Да, аз съм Ана и съм приемен родител. Какво означава това ли? Аз съм един най-обикновен човек. Една минимална частица от тази огромна задача и за мен това е не просто роля, а смисъл, дори начин на живот. Тя е път, който съм избрала със сърцето си – път, който извървях заедно с девет деца до този момент. За мен приемната грижа е дом, закрила, любов, отдаденост, понякога сълзи от радост и удовлетворение... и завършвайки отново с любов.

Всяко едно от тези девет деца дойде със своята история, рана и тъга, но и със своята надежда. Може да звучи нескромно, но вярвам, че всяко едно от тях намери онова, от което най-много имаше нужда – обич, закрила и дом. Защото домът не е просто стени и покрив, домът е мястото, където някой те чака. Да дадеш дом на дете и да го погледнеш с любов – това е смисъл, особено когато малките очички са пълни със страх и съмнение. Защото обичта... тя не се купува, тя се дава безусловно. Любовта не се изразява просто с дрехи, храна или покрив. Тя е внимание, отделено време, нежност и сърце, дори когато е трудно.

Всяко едно от тези девет деца, с които ме срещна съдбата и които приех в дома си, ме промени във времето. Погледнеш ли дълбоко в очите им, там всичко се вижда – както радостта, така и тъгата. Да си част от първите усмивки, първите думички, първите крачки към ново начало – това са мигове, които никога не се забравят. Да съм част от тези мигове и да ги прегръщам, когато се страхуват, за мен това е истинското значение на приемната грижа.

Всяко едно остави отпечатък в сърцето ми. Всички продължиха своя път и вярвайте ми, няма по-голяма награда от това да видиш едно щастливо дете, което продължава своя път на живота обичано, прието, обгрижено и безгрижно.

Закрилата, която получават децата, не е просто грижа, тя е сила, която им дава увереност. А радостта, която получавам в замяна, е най-голямото щастие. Не мога да променя миналото на тези деца, но мога да бъда част от по-доброто им бъдеще. И това ми стига.

За мен приемната грижа е обет. Обет за обич, за дом, за закрила. Тя е и вяра, че всяко дете заслужава шанс, че тъгата може да бъде излекувана с топлина и че радостта идва, когато си дал всичко от себе си, за да върнеш светлината в нечии очи.   

Завършвам с любим цитат от Мечо Пух:

"Как се пише любов? – попита Прасчо.

Тя не се пише... тя се чувства... – отвърна Пух."

Така е и с приемната грижа, тя не може да се опише. Тя се чувства.“